амирам я седнала на един стол, а лицето й – скрито зад прясно изцеден сок от нар. Червен, но някак спокоен, без кръв и насилие. Пуши и диша. Мълча и дишам.
Този път имам водач. За първи път ще гледам Близкия изток през нечии други очи. Черни кристали като огряното от луната Средиземно море край брега на нощен Бейрут. Очите й са едно от малкото сигурни неща, които знам за нея. Заради граничещата до невъзможност политическа ситуация в родината й и условията, в които е израснала, не знае кога е родена – нито месец, нито година. Не помни името си и съвсем небрежно ми подмята: „Аз съм без идентичност, дори не знам как се казвам.” Отговарям й, че съм срещала много изгубени от себе си хора, които носят поне три имена в паспорта си. Приема го за комплимент и ми казва, че трябва да тръгваме.
Ходим пеша, с покрити ръце и прибрани коси, под досадното есенно слънце, защото отиваме на среща с „Хизбуллах”. Докато вървим, през ума ми минава картина от измъчени „ексклузивни” редове на отчаяни за кариера и слава журналисти, описали движението като легендарно и свръхтайно, но клаксонът на един автомобил бързо я отпъжда. Движим се по шосето, без това да прави впечатление никому. Колите не спират дори и на червен светофар. Обяснява ми: „Ами, това е Ливан.”
„Ето там, виждаш ли?” – посочва висока полуразрушена сграда, с надупчена фасада и изтърбушени етажи – „Там бяха нашите снайперисти по време на гражданската война. Все още водят дела за застраховката и затова не са я възстановили.” Не питам кои са „те”, защото усещам убождането от носталгията й.
Срещата минава спокойно, защото току-що си е купила цигари и светът вече се върти на върха на изящните й пръсти. На улицата едно малко момиче с черни плитки подтичва покрай нас и по-късно влита, без да иска разрешение, в кабинета на функционера от „страшното” движение, защото се оказва, че току-що е изгубило парите си. Друга картина се размазва пред очите ми – опитите на израелската пропаганда да влияят върху разследването на атентата в България, за да обвинят Иран и „Хизбуллах”, за да може законно избраният представител на ливанския народ да бъде включен в списъка с терористичните организации на Европейския съюз.
На излизане ми разказва колко жалостив човек е бил Абу Мусаб аз-Заркауи и аз разбирам, че пропастта, отворила се между „обективните” доклади на западните центрове за политически анализи и действителността, която описват, не е дълбока. Просто няма мост, за да се мине от едната на другата страна. Заради стройното изфабрикувано противопоставяне шиити-суннити, заради удобните клишета „консервативните радикални ислямисти” и „потиснатите им забрадени жени”, заради обреченото на неуспех водене на борбата с тероризма с бомби, дронове и точкови убийства. Никой анализ не може да обхване преживения ужас от чуждата военна намеса, нито да изброи изчерпателно стотиците хиляди разместени насилствено съдби, нито да подари спокойствие и утеха на осиротелите деца.
Тя знае, че пиша за Палестина от няколко години и ме пита дали искам да видя Сабра и Шатила. А аз не искам, но трябва. Усмихва се и ме окуражава: „Права си, човек прави каквото трябва, а не каквото иска.” Тогава си спомням за копнежа по гражданската война и разбирам, че целият й живот е минал в битки – за оцеляване, за самоопределяне, с изследователските центрове, с приятелите й, които повтарят, че пуши прекалено много, с обществото, което я намира за твърде неуправляема, с мъжете й, чиито имена дори не помни..”Трябва” е присъда и бягство..
Фотоапаратът ми стои недокоснат в чантата. Нямам сили, нито моралното право да снимам. Улиците са прашни, отрупани с овехтяла техника като в магазин за четвърта употреба – телевизори, готварски печки, вентилатори; дрехи, плодове. Отвсякъде висят кабели. Десетки метри, току до главите ни. Заради тясното пространство и забраната да палестинците да строят извън територията на лагера, сградите са с олющени фасади и високи, а пространството между повечето от тях – колкото да профучи един мотоциклет. Води ме до мястото, където фалангистите извършват клането на палестинците през 1982 г., докато „невинните” израелски войски наблюдават от няколкостотин метра. Двор, с паметник и цветя, а входът му – между две сергии за дрехи. Страх ме е да пристъпя, изнасилвам въображението си, за да не си представям, че стъпвам по кръвта и плътта на убитите, а тя си спомня..На нея няма кой да й помогне, въпреки че отдавна е спряла да има нужда от когото и да било..
„Как живеят хората при тези условия?”
На излизане минаваме покрай една шивашка работилница, разположена на десетина метра от стена, на която със спрей е нарисувано лицето на Рейчъл Кори. В овехтялата работилница, не по-различна от каменна пещера с нахвърляни дъски, един баща държи нежно ръката на 6-годишния си син и му показва как да работи с машината. На фона на боклуците, следите от израелския обстрел и войната между лагерите, висящото от последния етаж знаме на „Барселона” и аптеката с размер на стандартна баня с няколко вида лекарства по лавиците, любознателността на това дете и обичта на баща му са онова парченце надежда, което дава сила на борбата на палестинския народ за свобода и достойнство.
„Живеят тук и така, защото знаят, че имат родина и един ден ще се върнат там.”
Знам, че мрази да й благодаря за каквото и да било. Изпраща ме все така мълчаливо, загледана в скалите и морето някъде из квартал „ар-Рауше”. „Как ти се стори Бейрут?” – задава ми традиционния туристически въпрос. И аз мълча. Пуша и дишам. „За мен Бейрут си ти. Благодаря ти!”
А тя, раздразнена, ме оставя и се отправя към поредната битка в живота си. Сама.
R./
