История на Габриела, от 1-во лице..."Зехтин от сълзи"
Преди една година бях все още в Западния бряг, в Хеброн (ал-Халил). Преподавах английски като доброволка в местна НПО всяка свободна минута, докато мои приятели пишеха за ненасилвена съпротива срещу окупацията, ходеха по демоснтрации, бяха там. Аз бях в H1, или тази част от Хеброн, където, ако имаш достатъчно голямо въображение и стоиш далеч от H2 (окупираната от еврейски заселници част и следователно под контрола на израелската армия), може напълно да забравиш за съществуването на Окупацията. Така бяха избрали да направят много от младите момчета, които работеха с мен, учениците ми, приемното ми семесйтво. Привидната нормализация… Може би и аз щях да съм като тях, ако живеех там…
Един петък (ден за демонстрация) реших да утеша гузната си съвест. Свързах се с приятел от ISM и тръгнахме към Рамалла, от където трябваше да вземем сервиз (маршрутка) за Наби Салех. Знаех, че там демонстрациите протичат по особено агресивен начин, но реших, че вече имам достатъчно опит, за да отида. Докато седяхме в сервиза и го чакахме да потегли за Наби Салех, шофьорът получи обаждане и ни уведоми, че израелската армия е блокирала пътя и не може да преминем. Трябваше да се откажем. Бяхме закъсняли. Армията редовно блокира пътя към точно тази демонстрация, за да не могат да стигнат там чужденците от организациите за солидарност. Налагаше се често последните да отидат в селцето предишния ден и да преспят в местни хора, за да успеят да присъстват на протеста на следващия ден. Имахме малко време да отидем до друга автогара в Рамалла и от там да вземем маршрутка към друга демонстрация, в Нилин. Така и направихме. На този ден в Нилин имаше сватба, което означаваше, че цялото селце бе там. Шепа хора и то най-вече деца бяха на протеста. Изливаха натрупалата се неприязън в хвърляне на камъни и в крещене в посока на няколкото израелски войника, които бяха от другата страна на апартейд Стената, и от време на време стреляха газ съм нас, може би от скука. Вероятно и те не искаха да са там в този момент. Но ежеседмичните любезности под формата на камъни и газ се размениха и през този петъчен ден.
По-късно същия ден, 9ти декември 2011, разбрах, че един палестинец е бил убит в Наби Салех по време на демонстрацията, до която не можах да стигн
Мустафа Тамими
а. Докато аз бях в Нилин, а в Израел – каква ирония – празнуваха Международен ден на човешките права, израелски войник в Наби Салех отваря вратата на бронирания джип, изважда оръжието си и изстрелва канче сълзотворен газ директно в един от палестинските демонстранти, Мустафа ат-Тамими, след което напуска мястото на произшествието. По-късно същия ден Мустафа издъхва. Днес, година по-късно, все още никой не е подведен под отговорност за убийството му.
Мустафа Тамими (в бялата тениска) в момента на убийството му
Докато Израел всячески се опитва да потъпка съпротивата в Наби Салех, тя само става по-силна и непреклонима. Местните палестинци там и до днес протестират за правото да изпозлват собствения си воден източник, иззет от еврейските заселници. Чудя се дали животът ми щеше да протече по същия начин, ако бях успяла да стигна до тази демонстрация и как щеше да ме афектира случилото се.
Почивай в мир. Мустафа Тамими!
No comments:
Post a Comment