Газа - хуманитарната катастрофа 1 година след войната

Тъй като някои читатели ме помолиха, тук пускам кратък обзор от конференцията, която се проведе на 21-ви този месец с тема за последствията от войната в Газа.

Британската журналистка Ивон Ридли не можа да присъства, както и парламентаристът Джордж Галоуей, който в същия ден имаше ангажимент в Брюксел.
Сред аудиторията бяха български политици, финансисти, чужди дипломати от поне няколко страни.
Като гост-лектор участие взе равин Давид Вайс, председател на еврейското ортодоксално движение "Нетурей карта".
Той направи пространно изложение, в което обясни защо неговата ортодоксална еврейска организация се противопоставя на съществуването на държавата Израел. Спроде мен, ключови бяха две негови твърдения - създаването на Израел не е изпълнение на написанато в юдейските свещени книги, тъй като създаването на държавата трябва да бъде след идването на Месията; на следващо място - връзката между мястото на съществуване на държавата и божествените повели не е така пряка, както някои опитват да ни убедят.
В общи линии, речта му съдържаше редица дискусионни моменти и интересни гледни точки, но ще си позволя да не я представям в цялост.
Като гост-лектор журналистът Ангел Григоров сподели свои наблюдения и мисли върху българското медийно отразяване на конфликта, като маркира до болка познатите проблеми - липса на достатъчно хора, които да имат съответната езикова подготовка и да четат по-редките езици; липса на кореспонденти на място, поради финансов недостиг, което води до превеждането на материали от големите западни агенции, като опасен синдром у нас е наблюдаванотот нерядко предоверяване на даден източник, само защото е западен. За съжаление, пространните обяснения на рави Вайс не оставиха много време и не можахме да чуем пълния текст на подготвения от А. Григоров материал.
Иранският посланик в София с няколко думи сподели, че 18 януари, денят в който войната приключи, е обявен от парламента на Иран за ден за почит към жертвите на въоръжения конфликт.
Кратко експозе като човек, посещавал Газа, направи д-р Петър Берон. В него той описа хуманитарната криза, която е видял с очите си.
Аз също имах възможност да кажа няколко думи.
Акцентирах върху нуждата от завръщане на светската логика на международното публично право. За решаването на израело-палестинския конфликт трябва да прибегнем да резолюциите на Съвета за сигурност на ООН и другите главни органи на световната организация. Смятам, че са безпочвени обвиненията, че тя действа като пропалестинска организация, тъй като има множество резолюции на Общото събрание, осъждащи действията на Израел, които резолюции са приети с по 150-180 гласа (т. е. целият свят) срещу най-често 2 гласа - САЩ и Израел. Понякога на тяхна страна застават и някои зависими от САЩ страни като Палау, Микронезия или Доминиканската република.
Всичко това показва огромно съгласие сред международната общност, за което гласовете на 22-те арабски и петдесетината мюсюлмански страни (да не говорим, че повечето от тях са верни съюзници на Запада) просто не са достатъчни.
По-долу си позволявам да ви предложа пълния текст на изказването, което бях подготвил, но времето не стигна, за да го чета цялото.


С монотонност се повтаря, че вследствие на израелската война срещу Газа загинаха над 1400 души, почти 400 от тях деца. Ранените бяха 5500. Единствено мъка и съжаление могат да изпълнят сърцата ни, ако опитаме реално да вникнем зад тези ужасяващи цифри.
Материалните щети също стряскат с мащаба си - 4000 сгради бяха напълно разрушени, а поне 12 000 – сериозно повредени. От 640-те училища в Газа, 18 са били напълно разрушени, а 280 са били частично засегнати от израелските удари. От 122 здравни служби, признати от Световната здравна организация, 48% са били унищожени или са били засегнати.
Това даде основние на редица анализатори да заговорят за повторение на доктрината „Дахия” – тя беше приложена през 2006 г. в южния квартал на Бейрут, където се намираше щабът на Хизбула. Доктрината се състои в унищожаването на цял квартал или село, при положение, че някой стреля по Израел оттам.
Според други автори, напр. Ноам Чомски, Израел умишлено е приложил прекомерна жестокост, за да помислят потърпевшите, че врагът им е „полудял”. В подкрепа на това становище се привежда и фактът, че датата и часът на първия израелски въздушен удар съвпаднаха с началото на церемонията по завършване на абсолвентите на Ислямския университет в Газа. Така още в първите минути на бомбардировките броят на жертвите надскочи 225 души.
Икономиката на Газа беше разрушена, условията, в които живее населението са ужасни – режим на електричеството; заради гъстотата на населението и високото строителство, липсата на ток означава и спиране на помпите, които осигуряват вода...
Тежки и дългосрочни са последиците върху здравето на обитателите на Газа - „най-големият затвор на света”, както нарече Ивицата английският писател Джон Бъргър. Рязко нарастна броят на раковите заболявания; съсипването на пречиствателните системи и замърсяването на въздуха причиниха взрив на бъбречни, белодробни и заболявания на стомашно-чревния тракт.
Ако позволите, ще си послужа с думите на Хосе Марти, един от освободителите на Латинска Америка от испанците, че „всеки истински човек трябва лично да почувства на гърба си удара, който друг човек някъде понася.”

За да разберем случилото се, наложително е да се върнем назад във времето.
Подобна ретроспекция ще ни позволи по-прецизно да вникнем в трагичните събития.
Парламентарните избори в Палестина през януари 2006 г. бяха образцово проведени под погледите на журналисти и наблюдатели, които констатираха тяхната демократичност. Израел и САЩ отказаха да признаят резултатите, тъй като ХАМАС беше безспорният победител от тях. По тази причина, през март 2007 г. ХАМАС и ФАТАХ сформираха правителство на националното единство, което изрази готовност да преговаря за дълготрайно примирие и спиране на огъня с Израел (за 20, 30 или даже и 50 години, но в границите на еврейската държава отпреди 5 юни 1967 г.). ХАМАС предложи решението да бъде в съответствие с резолюциите на ООН, което де факто значеше мълчаливото признаване на Израел. Също така, самото 30-годишно примирие означава приpнаване.
Въпреки това, ХАМАС не бяха допуснати до властта, което доведе до сблъсъците през юни 2007 г., след които те установиха контрол над Газа. Израелската блокада над Ивицата се ожесточи.
Професорът по литература от Колумбийския университет в САЩ Едуард Саид описа Газа така: „Това е най-ужасното място, на което някога съм бил. Изключително мрачно място, заради отчаянието и мизерията, в които хората живеят. Не бях подготвен за лагери, които са много по-зле от всичко, което съм видял в Южна Африка”. Джон Дугарт, специален пратеник на ООН за човешките права в Окупираните палестински територии, който е южноафриканец, изказа подобно мнение. Сара Рой, изследовател от Харвард, „най-достойният за доверие авторитет по проблемите на Газа”, говори за „систематичен икономически регрес”.
След като срина икономиката на Газа, след като в нарушение на международното право Израел допуска риболов само на 2 морски мили от брега, израелските власти отказаха и достъп на хуманитарните организации и помощи до Газа. Всичко това беше описано от Дов Вайсглас, адвокат, съветник и началник на кабинета на бившия израелски премиер Ариел Шарон, с арогантната му и цинична забележка, че жителите на Газа са поставени на „диета”. Официалната израелска версия бе, че блокадата ще доведе до недоволство на населението от ХАМАС. Важно е да се отбележи, че блокадата, както и навскякъде, където е прилагана подобна мярка, предизвика рухване на социалния ред и нормалния живот. Обратно на прокламираната си цел, блокадата превърна дори и жителите на Газа, които се противопоставяха на Движението за ислямска съпротива, в зависими от ХАМАС, тъй като за ежедневното си физическо оцеляване жителите бяха принудени да разчитат на разпределяните от властта продоволствие и гориво.
Вече цитираната Сара Рой пише, че всъщност една от главните цели на Израел е да насърчи възприемането на палестинците в Газа само като хуманитарен проблем; като просяци, които нямат политическа идентичност и следователно не могат да имат политически искания.
Циничен момент в израелската политика по отношение на Газа беше, че едновременно с преговорите, довели до подписването на примирието от 19 юни 2008 г., Израел, по признанието на Ехуд Барак, израелският министър на отбраната, операция „Закалено олово” е подготвяна поне 6 месеца преди началото й. Макар че никакво решение не е взето тогава, още на 12 декември 2007 г., т. е. броени дни след мирната конференция в Анаполис, Кабинетът за сигурност на Израел заседава, за да обсъди широкомащабна военна операция в Ивицата, а на 18 януари 2008 г. Израел затваря всички пропускателни пунктове, използвани за доставки на хуманитарна помощ. Всичко това е само месец след международната мирна конференция.
За времето до инвазията Израел създаде Национална дирекция за информация. Според британския вестник „Обзървър” дипломати, групи за натиск, блогове и еврейски асоциации още в началота на войната започнаха да разпространяват получените от тази дирекция грижливо подготвени съобщения: че ХАМАС нарушава условията на споразумението за примирие; че целта на Израел се състои в защита на своето население и че израелските въоръжени сили правят всичко възможно, за да не причиняват щети на цивилни граждани.
Според престижния израелски историк Ави Шлаим: „... все пак, в същността си, тази пропаганда е куп от лъжи.”.
Израелските пи-ари постигнаха редица успехи в разпространяването на тези послания, но все пак световното обществено мнение не беше заблудено.
В статията си „Кой ще спаси Израел от самия него" авторът й Марк Ле Вин изтъква, че дори и дясно-центристки израелски разузнавателни организации признават израелските провокации като причина за конфликта. В доклад от 31 декември 2008 г. на „Информационния център за разузнаване и тероризъм”, озаглавен „Доклад на разузнаването за шестте месеца примирие", се споменава, че „ескалацията и нарушаването на мирното споразумение" са започнали, след като Израел е убил шестима членове на ХАМАС на 4 ноември без никаква провокация и след това, на следващия ден, е поставил цяла Газа под обсада.
Според съвместно проучване, извършено от университета в Тел Авив и европейски университет, това отговаря на модела, според който израелското насилие е причина за прекратяването на 79 % от мирните споразумения след избухването на Втората Интифада (септември 2000 г.), в сравнение със само осемте процента за ХАМАС и други палестински фракции.
Цифрите говорят сами по себе си: за три години след изтеглянето от Газа от ракетен обстрел са загинали 11 израелци, но за трите години от изтеглянето на Израел (2005-2008 г.) израелската армия е убила в Газа 1700 палестинци, включително 222 деца.
Според Б`Целем, израелска правозащитна организация, през 2007 г. 13 израелци са загинали в конфликта, докато броят на палестинците, убити от израелските сили за сигурност, е 384 души!
За пример могат да послужат данни и от Втората интифада (след септ. 2000 г.) - на 16 декември 2001 г. палестинците обявиха пълно прекратяване на огъня. „ХАМАС” и „Ислямски джихад” го спазват. Израелският премиер Шарон иска само 1 седмица примирие, но палестинците прекратяват огъня за 3 седмици (точно 21 дни). За това време обаче израелците убиват 24 палестинци. Друг случай е когато „ХАМАС” прекратиха атентатите за 6 седмици между 4 август и 18 септември 2002 г. Точно в този интервал Израел уби 75 палестинци - мирни, невъоръжени граждани.
В изследването си „Властелините на Земята” израелските автори Идит Зертал и Акива Елдар представят дълъг списък на убийства на палестински активисти, както и други провокации, извършени от Израел, които са били причина за палестински насилствен отговор, включително и атентати.
На 19 юни 2008 г. с посредничеството на Египет представители на ХАМАС и Израел договориха примирие, което предвиждаше три основни точки: спиране на огъня между страните; удължаването му с още няколко месеца за Западния бряг и Израел да вдигне блокадата на граничните пунктове на Газа. Макар насилието чувствително да намаля, Израел не спази условията на споразумението за вдигане на блокадата, като продължи да налага колективни наказания като спиране на електричеството и водата; ограничи достъпа на камиони с гориво, храна, медикаменти и хуманитарни помощи.
Въпреки че 30 жители на Газа бяха убити от израелски огън, а десетки други починаха от блокадата по време на това „прекратяване на огъня”, ХАМАС се стараеше да спазва примирието.
Медийното отразяване на конфликта показваше само „ислямския фундаментализъм”, но факти като писмото на бившия върховен сефарадски равин Мордехай Елиаху до израелския премиер Ехуд Олмерт, в което равинът заявяваше, че няма „никаква духовна забрана да се избиват безразборно мирни граждани по време на евентуална офанзива срещу Газа, целяща да предотврати изстрелването на ракети”, бяха неглижирани.
Борбената Газа винаги е била в челната редица на далите свидни жертви в името на свободата. Жертвите на последната война се вписват и продължават тази дълга редица на мъчениците, дъщери и синове на палестинския народ, пожертвали живота си. Сред тях нека отдадем вечна почит на Мохамад Ал-Асуад - Гевара Газа; на убитите поети Гассан Канафани и Камал Насър; художникът и карикатурист Наджи Али, „Съвестта на революцията”; винаги в сърцата ни остават Омар ал-Касем и Абу Али Мустафа. Да умреш за родината означава да живееш! За да не останат напразни тези жертви, много важни са обединението и помирението между различните палестински фракции и партии в името на голямата цел – реализацията на мечтата за изграждане на свободна, демократична - в която юдеи, християни и мюсюлмани да имат равни права - и независима Палестина, без чужди проконсули, които да определят политиката й. Все още не е намерено оръжие, което да разруши мечтите ни. Докато някой не го открие, ние ще продължаваме да мечтаем, а това означава, че ще продължаваме да побеждаваме.
За разлика от боричкащите се за власт навън, на свобода палестински фракции, най-честните родолюбци - палестинските затворници – дадоха пример и от тъмницата.
Легендарният Маруан Баргути, един от ръководителите на движенията „Ал-Мустакбал” и "Ал-Фатах" на Западния бряг, и Абделхалек ал Наджи от Хамас, подписват прочутия „документ на затворниците” за сътрудничество между двете движения.
Ние знаем, че нямаме оръжията, парите и медийното влияние на олигархията и на Израел. Знаем, че САЩ никога няма да ни дават по 7 милиона долара дневно. Знаем, че никога няма да притежаваме техните „Апачи", танкове „Меркава” или изтребители. Но също така никога няма да спрем или да се откажем от борбата. Защото също така знаем, че ако не действаме, не протестираме и не помагаме, ние ставаме съучастници във всяко убийство, което израелците извършват срещу хора, които се борят против несправедливостта.
В момента на палестинския народ му е нужна солидарност. А солидарността - това е нежността между народите!

Блога на Мариян