На 27-и януари 2011 г. Palestine Solidarity Project съобщава, че в два следобед два военни джипа с израелски войници навлизат в палестинското село Бейт Омар в южната част на Западния бряг и арестуват две палестински момчета – Билал Махмуд Ауад, на 12 години, и Хамза Абу Хашем Ахмед, на 11 години. Момчетата са задържани, докато са играели футбол не далеч от домовете си.

Билал и Хамза са били отведени в близкото израелско селища на Кармей Цур и след това прехвърлени в полицейското управление в Кириат Арва, поселение в Хеброн. Хамза е син на член на Националния комитет срещу стената и заселнците в Бейт Омар, организация, която организира седмични невъоръжени демонстрации срещу окупацията.

Израел, като страна на ООН е приела през 1989 Конвенцията за правата на детето, според която „арест, задържане или лишаване от свобода на дете следва да се използва само като крайна мярка.“

Ето откъси от Конвенцията за правата на детето
Част I, Член 1

За целите на тази Конвенция „дете“ означава всяко човешко същество на възраст под 18
години освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано.

Член 37

Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват:
а) никое дете да не бъде подлагано на изтезания или друго жестоко, нечовешко или
унизително отнасяне или наказание;
б) никое дете да не бъде лишено от неговата свобода незаконно или произволно.
Арестуването, задържането или осъждането на лишаване от свобода на дете следва да бъде в
съответствие със закона и да се използува само като крайна мярка и за най-краткия възможен срок;
в) всяко дете, лишено от свобода, да бъде третирано хуманно и като се зачита
достойнството, присъщо на човешката личност, и по начин, който взема предвид нуждите на лицата
на неговата възраст. По-специално всяко дете, лишено от свобода, трябва да бъде отделено от
възрастните освен ако се прецени, че висшите интереси на детето изискват да не се прави това, и да
има правото да поддържа контакти със семейството си чрез кореспонденция и посещения освен при
изключителни обстоятелства;
г) всяко дете, лишено от свобода, да има право на незабавен достъп до правна и друга
необходима помощ, както и правото да оспорва законността на лишаването си от свобода пред съд
или друг компетентен, независим и безпристрастен орган и на бързо решение по всякакви такива
дела.

Това е разказ за един съдебен ден в съда към военния затвор Офер:

Съдебнa зала номер 2. Военният съд за деца. Всеки понеделник. На подиума – съдия Шарън Ривлин Ахай. От 9 сутринта до към 6 вечерта. Момче след момче се изправят пред съда. Едно дете и след него друго. Носят кафяви затворнически облекла. С оковани крака. С оковани ръце, едната ръка вързана с белезнници за ръката на следващото момче. Някои от тях са толкова малки, че краката им остават да се веят във въздуха, когато сядат на съдебната пейка. Някои от тях са толкова малки, че неусетно изместваме поглед от тях. Повечето от тях са обвинени, че хвърлят камъни. Коктейли Молотов. Повечето от тях не са били освободени под гаранция, нито са били разпитани в присъствието на възрастен – родител или социален работник. Повечето от тях са били заловени в мрака на нощта. Всички тези арести са в нарушение на международното право за защита на децата, дори и по време на окупация. Повечето от тях са арестувани след като са били издадени, в повечето случаи от някои други деца, които – като тях – са били арестувани в мрака на нощта, защото някое друго дете е произнесло тяхното име. И повечето от тях признават, ако не веднага, то след известно време, всичко, което им е било казано да признаят.

Прокурорът говори, след него съдията, охраната, преводач, съдията отново, след което бащата на Тарик Мохамед пише върху дланта на ръката си телефония номер у дома за да се увери, че неговият 13-годишен син го помни и знае. Майката плаче, детето също. В ареста е вече в продължение на три месеца и половина. За хвърляне на камъни. Задържането му под стража е бил удължено вече седем или осем пъти. Следващото заседание на съда е насрочено за 3 януари. Бащата показва на сина си, че трябва да си постриже косата, да бъде силен, да бъде мъж. „Не искам да бъда тук“, бяха последните думи на момчето преди да бъде отведен, майка му покри лицето си.

Други две деца са доведени в съдебната зала. Те са седнали едно до друго. Надзирателят маха белезниците от ръцете им. Краката им остават оковани.

Едно от момчетата е Билал Сами Матар, на 14 години, в ареста в продължение на половин година. Двадесет и едно деца и младежи са били уловени в една нощ в бежанския лагер Каландия, включително и той. Някои други момчета са издали техните имена.

Това е начинът, по който арестите обикновено се случват. Дадено дете бива арестувано по една или друга причина. Казва му се, че ако даде петнадесет имена ще бъде пуснато на свобода. Първо, той отказва. В крайна сметка обаче им дава имена. Обикновено това са имената на момчета, които той познава, на неговата възраст, понякога на момчетата, които никога не е срещал, само за да се осигури необходимия брой имена. Тогава се сключва сделка между прокуратурата и защитата, а обвинителния лист се коригира.

В крайна сметка той се признава за виновен, като всички останали, независимо от това дали в действително е извършил това, за което е обвинен. В крайна сметка, дори и ако е, как може окупационните сили да знаят дали той е хвърлил камък или не? Само защото някой друг казва, че е?

Очевидно всичко това няма голямо значение. Основното нещо е силата, която потъпква. Това, че така се осигуряват повече средства за наемане на сътрудници. Основното нещо е да бъдат жестоки. Да тъпчат. Да сплашат. Това не е просто средство, а крайна цел.

Първото четене на правното основание за присъдата е отложено за 10 януари. Никой не възразява. Дори и детето. Той не слуша така или иначе. Нито пък родителите му. Те са се отдали на последните мигове благодат – да могат да се видят, да обменят няколко думи, защото това е единственият път, в които те се виждат, така вече в продължение на месеци.

Как вървят нещата в къщи? , момчето пита родителите си. Свикнал е да говори от метри разстояние чрез мимики, докато полицаите не им попречва да си разменят погледи.

Всичко е наред, казват устните на майката на Билал.

Учиш ли?, пита бащата с неговия авторитетен глас.

Всеки ден, отговаря Билал.

Кажи здравей на всички, казва той, преди да бъде изтласкан отново през задната врата от директора на затвора, праща им целувка и изчезва.

Извън залата майка му избухва в сълзи.

Други две момчета са въведени в залата. Прочитат високо едно име, Муамин Омар Асад. Той става и отново се казват думи, които са били казани само преди малко и които ще бъдат изричани отново и отново, че е хвърлял, подготвял, бил е издирван, участвал в демонстрации…

След това преводачът представя на Муамин обвинителния акт, който той взима в ръката си. Още един документ на иврит, един от многото, който той е получил след арестуването си и е трябвало да подпише без да има каквото и да е понятие от това, което пише в тях. След получаване на документа, ръката на 14-годишното момче автоматично посочва към родителите му, седнали на няколко метра, изведнъж спира, замразява се на място.

До не много отдавна той винаги е носел у дома на майка си всякакви сертификати, проблеми, такси или други подобни. Неговата “замръзнала“ ръка остава във въздуха за миг, след това се съживява, документа пада от пръстите му, родителите му са избледнели.

Не се признава за виновен. За момента.

Следващото заседание по делото е определен за след две седмици.

Момче след момчето влизат в залата, техните имена се четат, те се изправят, а след това сядат отново, а след това се определя друга дата за следващото заседание.. Преводачът говори, след това прокурорът, съдията, адвокатът. Очите на майката и сина са заключени. Не забравяй да се молиш, казва бащата на детето си. Да, кима с глава момчето, устните му свити здраво, техния шепот се опитва да прекоси разстоянието, което ги разделя. Последни моменти на благодатта в тази среща. Скоро детето ще се върне в тъмнината. Майката плаче, виждайки детето ѝ е облечено само с тънка риза. Стига, момчето я спира с усмивка, опитва се да изглежда пораснал и смел. Тогава му казват да стане. Думи, които разкъсват въздуха, и кожата, и сърцето. И той става. Очите на родителите го проследяват – виждат веригата между краката му , ръцете му, свързани с тези на другите затворници, заедно те са отведени навън.

Двадесет и три деца и младежи са вкарани в съда през този ден. Повечето от тях признават за делата, в които са били обвинени още по време на първия им разпит. Или по време на втория или последния. Малко се признават за виновни в самата съдебна зала. Малкото, които не се признават за виновни на първото дело, обикновено го правят по-късно. Те признават, защото са уплашени. Застрашени. Защото те са деца. Тъй като е много трудно присъдата да бъде опровергана. Особено, защото военния съд смята издаването за факт. И ако те се признаят за виновни, така им се казва, след това лишаването им от свобода ще бъде облекчено, а понякога дори те ще бъдат осъдени на броя на месеците, които вече са прекарали в ареста. В крайна сметка, този съд не търси истината, нито може да я открие с такива средства.

Казва им се, че ако не признаят, най-вероятно ще прекарват много повече време в затвора.

Така че те признават.

В повечето случаи.

Трудно e да се каже какво в това ужасно място го прави по-лошо от останалите. Коя тъмнина е по-тъмна, по-болезнена. Дали това са майките и техните разбити сърца? Или безпомощността на бащата, чието дете е изоставено и той не може да го защити. Или ужасът на децата, чувството, че това е продадена игра, в която на никой не му пука за истината, защото тази система не дава възможност да се стигне до истината. Че това не е точно съд, а само още един инструмент на окупацията. Където палестинците са виновни, освен ако не се докаже противното. Дори и ако не се докаже противното. Виновни са, защото са палестинци.

Или е непоносимото чувство на едно дете и на следващите го деца, и празните очи на различните служители на окупацията. Атрактивното момиче във войнишка униформа, с дългата си коса, което стои точно между майката и момчето, така че те не могат да се виждат или да разменят думи, докато съдбата им се определя. Тяхната съдба, която няма нищо общо с тях или с това кои са те, а само с това, което те са. И полицаят, с мързелив и празен поглед, през повечето време иска да види дали има някакви нови съобщения на мобилния му телефон. Или съдията с нейното приятно лице,което не се срамува от това, което прави в услуга на страната си.

Как тя стои мълчаливо, докато пред нея стоят 13-годишни деца, които може би са хвърляли камъни, а може би не, деца, които са били арестувани в мрака на нощта. Как не се чуди, че всеки признава, че минават месеци, докато присъдата е дадено, че децата не биват освободени под гаранция, а вместо това седят в затвора до края на делата – три, четири, шест, осем месеца и дори повече, без значение какво е обвинението, без значение, че това са деца. Те не са невинни, никога. Всичко казано от войниците е кристално чист факт. И всички уличаващи показания също са винаги истина. Но не и отказа на децата да се признаят за виновни. Отказът им не е кристално чиста истина, никога. Нито твърдението, че признанието е било получено чрез сила. Че детето е подписало нещо, което не е разбирало. Това, че се страхува. Че е бил пребит. Това, че не е направил нищо лошо. Не.

Не го направих.

Дори когато става дума за деца.

Думите на тези деца се разглеждат като нелепи, като излишна загуба на време, и се променят, когато детето и родителите му научат, че без значение какво е направил, или не е, съдбата му е решена. И че системата не позволява той да се защитава. Тогава е по-добре да се признае за виновен. И наистина това е, което обикновено се прави.

И така, дете след дете. Всичко изглежда разумно за нея и за останалата част от тези съдии. Осем месеца са минали, и за пореден път се налага да платят 5000 шекела.

Винаги плащат глоба. Искат все повече и повече пари от тези, които не разполагат с нищо. Или синът им ще седи още няколко месеца, или ще платят няколкото хиляди шекела.

Дете пристига облечено с риза с къс ръкав, трепери от студ. Той е на петнадесет, но изглежда по-малък. Не знам кой му е адвокат. Не присъстват родители. Гризе ноктите си. Смуче палеца си. Погледът му е уплашен. Той е обвинен в хвърляне на камъни. Адвокат Самара предлага да поеме случая му.

Искам отлагане на този случай, за да го завърша до 13-ти на следващия месец, казва съдията. Три седмици, считано от днес. Ответникът дава на адвоката телефония номер на родителите.

Полицаите вече са повели детето обратно към килията, когато съдията пита възмутена защо той е обличен с такава тънка риза в това студено време. Как е възможно това?

Нейният въпрос не е насочен към никого.

Наистина, човек трябва да изпитва болка, виждайки колко му е студено, Ваша чест. Но защо само от това? Какво ще кажете за това, че са го арестували посред нощ? Че той не е виждал адвокат до сега? Че не е имало възрастни по време на разпита? Че родителите му не са били информирани за местонахождението му? Че той е бил арестуван въз основа на издаване? Че той не е бил освободен под гаранция? Че преди да започне делото срещу него, той е бил в ареста в продължение на месеци?

И ако той е хвърлял камъни, как може да знаете това? Това ли е начинът да разберете? Може ли да научите нещо по този начин?

И дори да го е направил, Ваша чест, заслужава ли всичко това?

Би ли се случили това, Ваша чест, ако това бяха еврейски деца, хвърляли камъни?

Няма нужда да отговорите, Ваша чест, отговорът е очевиден.

Give Me Justice First the Peace will Follow